„Славни премеждия“

Какво струва един стих от Еврипид, когато умираш от глад? В „Славни премеждия“ Фердия Ленън дава почти буквален отговор: храна, вода, понякога живот. Действието ни отвежда в Сиракуза след катастрофалния край на атинската експедиция в Сицилия по време на Пелопонеската война. Хиляди победени атиняни попадат в плен, а част от тях са затворени в огромните каменоломни край града при почти нечовешки условия.

И тогава двама бедни сиракузци, Лампо и Гелон, решават да направят нещо напълно абсурдно. Да поставят пиеса, после още една и то не с професионални актьори, а с пленените атински войници. Репертоарът също не е случаен – „Медея“ и „Троянки“ на Еврипид. Условието е просто: ако помниш текста, получаваш роля, а ролята означава храна.  А “Троянки” е трагедия за жените, останали след разрушаването на Троя и превърнати в плячка на победителите. Трудно е да си представим по-мрачно ироничен избор, който не е и никак случаен.

Така в дебютния роман на ирландския писател Фердия Ленън театърът престава да бъде метафора за спасение. Той буквално може да спаси живот. Само че точно тук започва и далеч по-неудобният въпрос: може ли изкуството да хуманизира страданието, докато едновременно го превръща в спектакъл?

История, която звучи измислена, но идва от Плутарх

Най-невероятната част от замисъла на „Славни премеждия“ всъщност не е измислена от Ленън. След разгрома на атиняните край Сиракуза през 413 г. пр.н.е. пленниците действително са затворени в каменоломни. Тукидид описва как те са държани там като в най-сигурния възможен затвор, а по-късно Плутарх разказва за болестите, глада и оскъдните дажби, от които мнозина умират.

Но Плутарх добавя и един удивителен детайл. Според него сицилианците били страстни почитатели на Еврипид. Някои от оцелелите атиняни по-късно разказвали, че са получили свобода, храна или вода, защото можели да рецитират части от неговите произведения.

За писателя в тази история вече се съдържа цял роман: изкуството като буквална спасителна линия.

Защо точно трагедия?

Ленън признава, че още от самото начало не го привличат само античните митове, а странната човешка потребност да разказваме най-мрачните истории дори когато самите ние се намираме в бедствие. „На най-основно ниво това просто са страхотни истории“, казва той за гръцката митология. Той не реконструира Античността с тържествен и дистанциран език. Разказвачът Лампо говори с модерен, почти дъблински ритъм, а абсурдът и ругатните съществуват редом до глада, робството и смъртта.

Именно този сблъсък прави книгата едновременно комична и крайно неудобна. The Irish Times определя романа като един от най-оригиналните дебюти на годината и подчертава точно контраста между съвременния разговорен глас и сериозните теми за войната и принудителното разселване.

Историческият роман като странна форма на спекулативна литература

Самият Ленън има интересно разбиране за историческата проза. „Човешкият мозък всъщност не се е променил през последните стотици хиляди години“, казва той. „Но културата се променя.“ Затова за него историческата литература почти прилича на спекулативната. Човешката природа остава сравнително разпознаваема, но поставяш хората в съвсем различна система и наблюдаваш какво ще направят. И някои модели се повтарят.

Ленън посочва и самата Сицилианска експедиция – начинанието е представяно и през аргумента за подпомагане на съюзници, докато зад него стоят много по-големи политически и военни амбиции.

За автора това е един от механизмите на войната, които продължават да изглеждат обезпокоително познати независимо от века. Но когато го питат какви решения можем да вземем от Античността, той не идеализира древните гърци. Напротив. Отговорът му е приблизително: можем най-вече да научим какво да не правим.

Черна комедия върху една масова трагедия

Може би най-рисковото решение на Ленън е, че всичко това е смешно. Не постоянно. Не защото страданието е смешно. А защото хората остават абсурдни дори когато светът около тях се разпада.

Лампо и Гелон нямат никаква работа да организират театрална постановка. Именно контролът върху преминаването между фарс и трагедия е една от най-хвалените страни на романа. The Irish Times отбелязва както неговата „безумна енергия“, така и емпатията, с която Ленън пише за приятелството, войната и способността на изкуството да ни накара да погледнем човека от другата страна. Рецензията все пак отбелязва и резерви – прекомерната употреба на ругатни и по-прибързаната последна част. Тоест славата около книгата не идва само от необичайната анотация.

Когато Еврипид струва повече от хляб

В крайна сметка в основата на „Славни премеждия“ стои една почти нелепа историческа история. Някога, според Плутарх, човек е можел да спаси живота си, защото е помнел няколко стиха от Еврипид. Фердия Ленън взема тази идея и я разширява. Какво става, когато изкуството вече не е украса на живота, а средство за оцеляване? Дали тогава то става по-чисто? Или точно обратното – когато едната страна има храна, а другата знае текста, всяка репетиция вече съдържа и сделка?

Може би това е най-интересното противоречие в „Славни премеждия“. Театърът позволява на победителите да видят човека във врага. Но преди да го видят като човек, те първо го карат да изиграе роля. И ако Еврипид действително е спасил някои от онези пленници преди повече от две хилядолетия, остава един доста неудобен въпрос: спасява ли изкуството човека или понякога просто кара останалите най-после да го забележат?