„Другата Айнщайн“

В “Другата Айнщайн” Мари Бенедикт ни пренася в Швейцария през 1896 г., когато в Цюрихската политехника пристига млада жена от тогавашната Австро-Унгария, решена да учи математика и физика във време, когато дори завършването на гимназия остава недостъпно за огромна част от жените в Европа.

Името й е Милева Марич. Тя е единствената жена в своя курс. Сред останалите студенти е четири години по-младият Алберт Айнщайн. Между двамата започват приятелство, любовна връзка, брак и семейство, а годините им заедно съвпадат с периода, в който Айнщайн полага основите на работата, която ще промени съвременната физика. ETH Zurich потвърждава, че Марич е единствената жена, записана в неговата специалност през 1896 г.

Но каква е нейната роля в тази история? Съпруга на гения? Негов интелектуален партньор? Непризнат съавтор? Или жена, чиято действително забележителна биография постепенно е изпълнена с твърдения, които историческите доказателства не могат да потвърдят?

Жената, която почти липсва от историята на Айнщайн

Идеята за романа идва по съвсем неочакван начин. Мари Бенедикт помага на един от синовете си с училищен проект и заедно четат детска биография на Алберт Айнщайн. В нея авторката попада на кратко споменаване, че първата му съпруга също е изучавала физика. За Бенедикт това е достатъчно.

„Винаги съм се интересувала от скритите гласове в историята”, споделля тя. За нея още по-интересна е историческата рамка около двамата Айнщайн.  Милева е омъжена за Айнщайн през неговата знаменитата 1905 г. – annus mirabilis, когато той публикува поредица от революционни научни трудове. А самата тя е получила научно образование във време, когато подобен път за една жена е изключение. Бенедикт започва да търси Милева в огромната литература за Айнщайн. И открива колко малко място заема тя там.

„Проучването за “Другата Айнщайн” беше изненадващо трудно, като се има предвид, че Милева Марич е била омъжена за един от най-известните хора в света и за него са написани безброй книги и статии. Тя не присъства съществено в много от тях, затова разчитах най-вече на писмата до и от нея, за да добия представа за гласа и вътрешния й свят”.

Любов, наука и една кариера, която никога не започва

Историческата основа на романа сама по себе си е достатъчно драматична. Милева Марич и Алберт Айнщайн учат заедно в Цюрих. Между тях се заражда връзка, а кореспонденцията им показва общия им интерес към науката и физиката. Но професионалните им пътища скоро се разделят.

Марич не успява да издържи финалните си дипломни изпити – първо през 1900 г., а след това и при втория си опит. Междувременно забременява. През 1902 г. се ражда дъщеря им Лизерл, чиято по-нататъшна съдба и до днес не е окончателно установена. Двамата се женят през 1903 г. и впоследствие имат двама синове. Научната кариера на Милева обаче практически приключва. Именно оттук започва големият въпрос. Приключват ли и научните й идеи?

Романът дава категоричен отговор. Историята – не.

В „Другата Айнщайн“ Мари Бенедикт избира силно драматичната версия. Милева не просто обсъжда физика с Алберт. Тя участва в работата му. В интерпретацията на романа нейният принос достига до идеите зад теорията на относителността, а славата постепенно остава само за съпруга й.

Като художествен разказ това е изключително силна конструкция. Като установен исторически факт – много по-проблематична. Самата Бенедикт не крие, че там, където доказателствата свършват, започва романът:

„Използвах материалите от проучванията и фактите като опорни точки по пътя, а празнините в знанията ни запълвах със смесица от логика, проучване и художествена измислица. Винаги се опитвах да остана възможно най-близо до истината”.

В друго интервю тя е още по-пряма и признава, че е поела значителна художествена свобода при изграждането на Милева. Точно тук „Другата Айнщайн“ става особено интересен роман. И особено опасен, ако бъде четен като биография.

Какво всъщност знаем за приноса на Милева?

Историците спорят по темата от десетилетия. Една линия на интерпретация вижда в отделни писма доказателство за научно партньорство. Най-често се цитира начинът, по който Айнщайн понякога говори за „нашата работа“, включително за „нашата работа върху относителното движение“.

Защитниците на тезата за сътрудничество виждат в тези думи свидетелство, че Милева е участвала активно в развитието на идеите. Но това далеч не е единственото възможно прочитане.

Историците Алън Естерсън и Дейвид Касиди правят подробен преглед на наличните източници в Einstein’s Wife: The Real Story of Mileva Einstein-Marić и стигат до заключението, че няма надеждни доказателства Марич да е била непризнат съавтор на знаменитите публикации на Айнщайн от 1905 г.

Анализ в Physics Today също определя популярната идея за Милева като „тайния сътрудник“ на Айнщайн като теза без достатъчно стабилна историческа основа. Това не означава, че между двамата не е имало интелектуален обмен или че тя не е чела и обсъждала работата му. Но между това и съавторството има огромна разлика.

Изследване на самия Естерсън обобщава проблема още по-категорично: твърденията, че Марич е съавтор на големите трудове от 1905 г. или че е извършвала математическата работа вместо Айнщайн, не издържат на внимателна проверка на източниците.

Писмата като глас на жена, която историята почти е заглушила

За Бенедикт най-важният източник са писмата, които Милева и Айщайн са си изпращали: „В собствените й думи можех “да чуя” любопитния й интелект и блясъка й, както и емоционалната й наивност, и това ми позволи да изградя нейния художествен глас”.

Това вероятно е и най-силната страна на историческия роман. Той може да направи нещо, което академичната биография по дефиниция не може, а проблемът започва единствено когато читателят престане да различава възможното от доказаното.

„Другата Айнщайн“ и другата истина

Мари Бенедикт започва именно с тази книга поредица от исторически романи, насочени към жените, останали зад по-известните имена и големите събития. След Милева Марич идват истории, свързани с Андрю Карнеги, Клементина Чърчил, Хеди Ламар, Агата Кристи и други жени, чиито роли авторката се опитва да изведе от историческата периферия.

И „Другата Айнщайн“ много ясно показва както силата, така и риска на този подход. И може би Милева Марич заслужава да бъде извадена от сянката на Алберт Айнщайн, без непременно да я превръщаме в другия Айнщайн. От BOOKLOVERS сме особено скептични и внимателни към подобен тип романи, защото вярваме, че понякога най-интересната история не е тази, която ни се иска да е вярна, а тази, която можем да докажем, а и всичко, което остава между двете.