„Смъртоносен епизод“, Антъни Хоровиц

Колко слоя измислица може да побере едно убийство? В „Смъртоносен епизод“ (A Deadly Episode) Антъни Хоровиц сякаш решава да провери границата. Истинският писател Антъни Хоровиц пише роман за измислена версия на самия себе си, която присъства на снимачната площадка на филм по първата книга от собствената му поредица. А човекът, който е убит, е актьорът, избран да изиграе измисления детектив Даниъл Хоторн.

Объркахте се? Това е само началото. Шестият роман от поредицата „Хоторн и Хоровиц“ започва със снимките на екранизацията на „Убийството е всичко“. Продукцията вече е извън бюджета, режисьорът се държи като човек с много по-голямо самочувствие от търпението на останалите, сценаристката не харесва детективските романи, двете звезди се ненавиждат, а продуцентката има сериозни финансови проблеми.

После актьорът Дейвид Кейн, който играе Хоторн, е намерен намушкан. Само че въпросът много бързо престава да бъде единствено кой е убил Дейвид Кейн. Ами ако убиецът просто е объркал Хоторн?

Официалното представяне на романа определя случая като най-личния за детектива досега, защото следите постепенно водят към неговото минало и към възможността преди години Хоторн да е допуснал грешка, за която някой сега иска да го накара да плати.

Когато Антъни Хоровиц се превърне в герой на Антъни Хоровиц

Това, разбира се, не е първият път, когато Хоровиц играе с границата между автор и персонаж. Още в „Убийството е всичко“ той поставя в историята измислена версия на самия себе си – писателят Антъни Хоровиц, който следва Даниъл Хоторн и записва разследванията му.

Самият автор описва отношенията им съвсем просто: Хоровиц е Уотсън, Хоторн е Холмс.

Само че техният вариант на класическата двойка далеч не е приятелски идеален. Хоторн е затворен, дразнещ, почти демонстративно незаинтересован от това как се чувства спътникът му, а Хоровиц непрекъснато се оплаква от отношението му.

И има едно особено непростимо престъпление. Хоторн го нарича Тони. Хоровиц признава, че не понася това обръщение и предпочита Антъни, което очевидно само прави удоволствието на Хоторн още по-голямо. Авторът казва, че с всяка следваща книга постепенно е започнал да харесва героя повече и да го защитава – подобно на начина, по който именно привързаността на Уотсън прави студения и труден Шерлок Холмс по-близък до читателя. 

В „Смъртоносен епизод“ Хоровиц добавя още едно огледало. Сега има истински Хоровиц, литературен Хоровиц, истински Хоторн в света на романа и актьор, който играе Хоторн. И някой убива погрешния.

„Книгите ми всъщност не са истории за убийства“

Колкото и забавни да са всички тези конструкции, Хоровиц има доста по-сериозно отношение към самото убийство.

В интервю покрай излизането на A Deadly Episode той обяснява:

„В крайна сметка книгите ми всъщност не са истории за убийства. Мисля, че убийството е ужасно нещо. В реалния живот, когато някой бъде убит, човек изпитва определено отвращение и ужас. Само в книгите то се превръща в забавление по причини, които аз самият никога не съм разбирал напълно. За мен убийството всъщност е само повод да изследвам характера и мотивацията, да навляза в световете и живота на различни хора и да погледна по-дълбоко към това, което мислят”.

И точно това прави криминалните му романи малко по-различни от обикновената игра „познай убиеца“. Разбира се, загадката има значение. Уликите имат значение. Финалното разкриване трябва да работи. Но трупът е началото, а не непременно центърът.

Една индустрия, която сама си проси сатирата

Мястото на престъплението този път също не е избрано случайно. Хоровиц работи във филмовата и телевизионната индустрия от десетилетия. Така че хаотичната снимачна площадка в „Смъртоносен епизод“ идва от свят, който той познава отвътре. Самият Хоровиц обаче настоява, че книгата не е опит за разчистване на стари сметки:

„До известна степен осмивам свят, който познавам много добре. Работя в телевизията и киното през по-голямата част от живота си – със сигурност от 30 години. И не се целя умишлено в никого в тази книга. Не си разчиствам сметки. Не съм такъв човек или такъв писател. Но използвам типажи, несигурността и егото, с които съм се срещал в кариерата си. Трябва да кажа, че обичам киното и телевизията. Съпругата ми Джил Грийн е продуцент на телевизионните ми сериали и сме работили заедно по продукции“.

А после идва и true crime

Има и още една мишена на усмивката му – почти ненаситния интерес към истинските престъпления. Днес реално убийство може да се превърне в подкаст, документален сериал, книга, телевизионна продукция и драматизация още преди публиката да е приключила с обсъждането на предишната версия.

„Смъртоносен епизод“ обръща този механизъм наопаки. Тук измисленото престъпление се превръща във филм. После на снимачната площадка се случва истинско убийство. И почти неусетно границата между човешката трагедия и съдържанието започва да изглежда доста неудобно.

Може би точно затова репликата на Хоровиц, че никога не е разбирал напълно защо убийството става забавно, когато бъде поставено между две корици, звучи толкова интересно в контекста на роман, който очевидно цели читателят да се забавлява.

Стара криминална школа с много модерни номера

Под всички метаигри обаче Хоровиц остава изключително традиционен в едно отношение. Той обича класическото криминале.  Не крие възхищението си от Агата Кристи и многократно е казвал, че една добра криминална загадка трябва да играе честно с читателя – всички необходими улики трябва да бъдат пред него, така че накрая да може или да се поздрави, че е разгадал случая, или да осъзнае, че решението през цялото време е било пред очите му.

Откъде въобще идват всички тези идеи?

След десетки книги естественият въпрос към Хоровиц е как продължава да измисля нови загадки. Неговият отговор е далеч от образа на гениалния писател, който седи пред бяла дъска и конструира съвършеното престъпление.

Всъщност започва със самоирония:

„Този въпрос ме преследва. Не бих се нарекъл особено умен човек. Ако четете книгите, Антъни в тях всъщност не е нищо повече от идиот. Но дори и в живота не бих се нарекъл гений, а някак тези идеи просто идват, продължават да идват и никога не спират. Понякога си мисля, че писателите – всички писатели – са като радиоприемници. Не съм особено религиозен човек и не практикувам религия, но понякога си мисля, че има някаква по-голяма сила. И писателите имат способността по някакъв начин да се свързват с нещо, което е по-голямо от нас самите. Идеи, които са някъде в етера, попадат в главата ми без почти никакво усилие от моя страна.“

При Антъни Хоровиц изглежда приемникът все още работи доста добре. Шест книги след началото на поредицата той вече не просто кара Хоторн да разследва поредното престъпление. Кара го да разследва собственото си убийство. И използва случая, за да направи това, което сам определя като истинската цел на криминалния роман – да погледне какво се случва в главите на хората около трупа. Само че този път около него има камери.