Нашумялата екранизация на Нетфликс по романа “Музей на невинността” от Орхан Памук бяха причината да посегна към книгата. Преди години прочетох “Името ми е червен”, имам мъгляви спомени, но стилът на Памук не ме впечатли особено. Или може би самата тема. Но историята на “Музей на невинността”… мога само да кажа, че в продължение на няколко седмици изцяло ме държа в своя плен.
Резюмето на книгата се изчерпва в няколко реда – бизнесменът Кемал е сгоден за светската дама Сибел, която е завършила Сорбоната. Той изживява романтична авантюра с 18-годишната продавачка Фюсун, в която се влюбва. Страстта му към Фюсун се превръща в обсесия, болест, но когато решава да се бори за любовта им, се оказва твърде късно.
На пръв поглед може да си помислите, че това е тривиален сюжет, няма нищо впечатляващо и невероятно, “нищо ново под слънцето”. Но всъщност историята е както за Кемал и Фюсун, така и за Истанбул през 70-те и 80-те години на миналия век, за сблъсъка между Изтока и Запада, семействата, разделени между традициите и модерното. А ритъмът на моменти те задушава с монотонната фиксация на Кемал към Фюсун, но напрежението тук е породено не от външна динамика, а вътрешна.
Истанбул в романа е представен като жив организъм, но и шахматна дъска, в която всеки герой е фигура. Кемал и социалния му кръг са представителите на буржоазията, богатите, за които се пише по клюкарските страници на вестниците. От друга страна са Фюсун и нейните родители – обеднелите далечни родственици на семейството на Кемал, живеят в краен квартал. Фюсун, макар и непълнолетна, убеждава баща си да участва в конкурс за красота, като майка й Несибе фалшифицира акта й за раждане, за да участва. Но светът е малък, всички научават, че Фюсун е била в конкурса и се радват, че не го е спечелила, за да не бъде репутацията й напълно опетнена.
Какво всъщност виждаме? Фюсун е изпълнена с желание за живот, упорито преследва целите си, въпреки публичния скандал, продължава напред, планира да следва в университет. Но среща Кемал и му се отдава, водена от страст. Нещо, което е немислимо във все пак консервативното общество, в което подобни отношения са станали отчасти приемливи, ако двойката поне е сгодена. От друга страна имаме рационалната Сибел, която отдава девствеността си на Кемал само след като е напълно убедена, че ще се ожени за нея. Тя е удобният избор, с който Кемал може да изгради стабилно семейство, с нея може да обсъжда всичко, включително и клюките в светското общество, както прави и с майка си. Но опознава Фюсун и всичко се променя.
Кемал ясно вижда контрастa между Сибел и Фюсун, осъзнава, че репутацията е валута, сексуалността на жената не може свободно да бъде изразявана (затова е така впечатлен от Фюсун и страстта й в името на собственото удоволствие). Той крои планове да се ожени за Сибел, а Фюсун да бъде негова любовница, но скоро открива, че не може да има всичко. И когато решава да поправи грешката си към Фюсун научава, че е омъжена за филмовия режисьор Феридун.
Той обаче не се предава и успява да намери своето място сред семейството на Фюсун, превръщайки се в чест гост в техния дом в бедния квартал Чукурджума. Той обсесивно колекционира фасове и дребни предмети, до които Фюсун се е докасвала, и създава Музей на невинността с нейните вещи, за да увековечи тяхната любов. Или пък не. На моменти повествованието сякаш затъва в мислите и безнадеждността на Кемал, сякаш времето спира и нищо не случва, но всъщност, поглеждайки в дълбочина, става толкова много. Затова и си позволихме по-дълго ревю за тази книга с описания и детайли за сюжета. Мои познати са се отказвали да продължат четенето именно заради липсата на динамика. Това и мен дълго ме възпираше, но, според мен, щях да изгубя досега с едно истинско книжно бижу. Оценката на BOOKLOVERS е 5 от 5 звезди. Това е книга, която ще ви накара да мислите и да анализирате героите дълго след финалните страници. Не е толкова любовна история, колкото разказ за обсесията и за начина, по който човек може да превърне собствената си болка в смисъл.
