Обожавам Фредрик Бакман, а новият му роман “Моите приятели”, просто ми напомни колко много. Това е история за живота и смъртта, детството и зрялостта, и всичко между тях. Почит към изкуството, живота и приятелството.
В “Моите приятели” героите отново са чудаци сами по себе си – хора, които само Бакман може да улови, но се обзалагам, че повечето обикновено подминаваме. Неговите герои имат щастието да се открият и с годините да намерят хора, които с гордост да наричат “един от нас”. Историята започва с Луиса – тийнейджърка, израснала из приемни домове и попаднала в сиропиталище. Мечтата й е да види картината на прочутия художник К. Юат – “Тази с морето”, продавана за милиони на търг.
Ще си призная, че в началото стереотипът за представянето на богаташите, които участват в наддаването, не ми допадна, но само няколко страници по-късно Бакман се връща към “познатия си стил” и неудоволствието ми напълно беше заличено.
Луиса няма план, мястото й категорично не е на търга, но когато вижда картината отблизо, различава три фигури, седнали на кея. И скоро получава неочакваната възможност да научи всичко за изобразените на любимата й творба силуети.
На първо място това е история за приятелството, в случая между художника, Тед, Юар и Али и всички, белязали техния живот, както и за приятелството между Луиса и Фиш. “Най-опасното място е вътре в нас” е предупреждението от задната корица на книгата, което трябва да вземете под внимание, ако се осмелите да научите тяхната история.
Подгответе се за тихо и явно насилие, за много болка, няма да се изненадам, ако започнете да правилите паралели със собственото си детство и приятели. Както и във вас да заговори 15-годишното ви Аз, чийто глас може би отдавна не сте чували.
Но това е история и за смъртта и безвъзвратната загуба, след която никога не си истински цял. Няма универсална рецепта как да преодолееш смъртта, но има един цитат, който особено ми хареса:
“На мен ми помага изкуството. Защото изкуството е крехка магия, също като любовта, и тези две неща са единствената защита срещу смъртта. Това, че рисуваме и танцуваме, и се влюбваме, това е нашият бунт срещу вечността”.
Това е история и за самотата и утехата, която намираме между страниците на книгите. Или както се казва в романа:
“…В библиотеките не се налага се съобразяваш с реалността. Сякаш хиляди непознати са пратили там въображаемите си приятели и сега те седят по рафтовете и те викат, доато минаваш покрай тях”.
Искам да напиша страшно много за “Моите приятели” и Бакман, но е невъзможно без да разкрия сюжета, а той е удоволствие до последната страница. Особено ценна е за мен, защото дойде и като подарък от скъп приятел.
Това е книга, която не можеш да обясниш – можеш само да я почувстваш. Приятно четене! Ако си чел/а Бакман, сподели ми коя негова книга те е докоснала най-много.
