„Истории за призраци“, Сири Хуствет

Как продължаваш живота си след смъртта на човека, с когото си споделял ежедневието си повече от четири десетилетия?

В „Истории за призраци“ (Ghost Stories) Сири Хуствет не търси лесен отговор. В най-интимната си книга досега тя се връща към четиридесет и трите години, прекарани с писателя Пол Остър – към любовта, литературата, семейния живот, малките ежедневни ритуали и трагедиите, които преживяват заедно. Но това не е просто мемоар за един знаменит писател. Това е книга за онова, което остава от двама души, когато единият вече го няма.

Четиридесет и три години разговор

Хуствет и Остър прекарват почти целия си съвместен живот в диалог. Те четат текстовете си един на друг, редактират се, спорят, говорят за литература, политика, изкуство и всичко останало, което постепенно изгражда интимния език на една дълга връзка. След смъртта на Остър през 2024 година този разговор внезапно остава едностранен. И може би именно затова „Истории за призраци“ изглежда като опит той да продължи.

В книгата Хуствет включва записки от своя дневник, съобщения и писма, но и лични текстове на Остър, които никога преди не са били публикувани – негови бележки и писма до нея и последната книга, която започва да пише малко преди смъртта си.

“Писма до Майлс” е адресирана до неговия внук Майлс, роден само няколко месеца преди Остър да почине. Той успява да напише 35 страници. „Импулсът ми да включа тези 35 страници в книгата беше и желание да запазя нашето семейство, но и разговора, който Пол и аз водехме през всичките ни 43 години заедно“, разказва Хуствет.

Остър пише на едно дете, което все още не може да го прочете, сякаш оставя писма не само за Майлс, а за бъдещето. Това не е просто незавършен ръкопис, а последен опит един дядо да разкаже на своя внук кой е бил, откъде идва семейството му и какво би искал да остане от него.

Когато скръбта променя времето

Хуствет никога не описва траура единствено като чувство. За нея той променя начина, по който човек преживява времето, пространството и собственото си тяло. В дома остават вещите на Остър. Писмата му. Ръкописите. Химикалите. Миризмите. Навиците. Местата, на които е стоял.

След четиридесет и три години интимност отсъствието не се усеща просто като празно място. Парадоксално, то се превръща в присъствие. И тук заглавието „Истории за призраци“ започва да означава много повече. Остър сам казва преди смъртта си, че би искал да се върне като призрак.

“В деня, когато погребахме Пол на скромна церемония в гробището „Грийн-Ууд“ в Бруклин, вкъщи, се състоя малко събиране след погребението. В един момент просто излязох, качих се в спалнята ни и преживях нещо забележително. Усетих присъствието на Пол – как се изкачва по стълбите, влиза в стаята и ме поглежда, за да се увери, че съм добре. Изпълни ме радост, а след това той си тръгна. Оказва се, че усещането за подобно присъствие не е рядкост при хората, преживяващи скръб. Аз изпитах радост. Беше прекрасно преживяване”, споделя тя.

А когато е попитана дали колкото по-близък си бил с някого, толкова по-трудно е да живееш без него, отговорът ѝ е прост: „Ако човек има способността да обича, той ще скърби. И колкото по-силни са чувствата и по-дълбока интимността, толкова по-дълбока е и скръбта”.

Трагедията, която не може да бъде премълчана

Последните години от живота на Хуствет и Остър са белязани не само от неговото заболяване. Преди това семейството преживява две опустошителни загуби – смъртта на внучката им Руби и последвалата смърт от свръхдоза на Даниел, сина на Остър.

Хуствет не избягва тази история в „Истории за призраци“, въпреки че отношенията между баща и син са сложни и болезнени. „Щеше да бъде крайно нечестно да не включа тази история, защото Пол обичаше сина си“, казва тя.

Но добавя нещо също толкова важно – не е искала тази трагедия да погълне цялата книга. И именно това решение до голяма степен определя „Истории за призраци“. Защото човешкият живот рядко е само едно нещо. Дори в най-тежките години има смях, абсурд, раздразнение, ежедневни навици и истории, които десетилетия по-късно продължават да забавляват хората, които са ги преживели.

Пол Остър и говеждото

Една от най-неочакваните истории в книгата е почти комична. В годините, когато Остър вече е известен писател, му предлагат значителна сума, за да участва в телевизионна реклама на американско говеждо месо в Япония. Семейството далеч не е богато и парите никак не са малко. Хуствет обаче още тогава е сигурна, че съпругът й няма да приеме.

„Неговото чувство за почтеност беше прекалено силно. Нямаше да стои усмихнат и да рекламира американско говеждо в Япония“, спомня си тя.

Когато писането се превръща в начин да запазиш някого

„Истории за призраци“ е отчасти мемоар, отчасти философско изследване на траура, паметта, езика и идентичността. Но може би преди всичко е опит един човек да бъде съхранен чрез думи. Остър присъства в собствените си писма, в незавършените страници за Майлс, в бележките, които е оставил, но и в начина, по който Хуствет продължава да мисли.

Пол Остър е искал да се върне като призрак. В книгата на Сири Хуствет той по някакъв начин го прави. Не като сенчеста фигура от отвъдното, а чрез думите, писмата, историите, смеха и паметта на жената, която е споделяла живота му. И може би това е единствената форма на безсмъртие, която литературата действително може да обещае.

ПОЛ ОСТЪР НАКРАТКО
Пол Остър (1947–2024) е един от най-разпознаваемите американски писатели на своето поколение – романист, есеист, поет, преводач, сценарист и режисьор. Международната му известност идва с „Нюйоркска трилогия“, а сред най-популярните му книги са още “Лунен дворец”, “Музика на случайността” и “4 3 2 1”. Остър пише и сценария на култовия филм “Дим” от 1995 година. В творчеството му постоянно се завръщат темите за случайността, идентичността, самотата, паметта и странните начини, по които една човешка съдба може да бъде преобърната от един-единствен момент.