Има книги, които те впечатляват с идея. Други – с изпълнение. А има и такива, които те печелят с нещо далеч по-трудно за дефиниране: с вярата си в човека. „Проектът Аве Мария“ от Анди Уеър е точно такава книга.
Няма как да не започна с очевидното сравнение с „Марсианецът“. Да, Анди Уеър отново използва познатия си похват – учен, изправен пред на пръв поглед невъзможна мисия, много наука, чувство за хумор и постоянна борба за оцеляване. И да, ако това ви е харесало в „Марсианеца“, тук също ще го откриете. Само че „Проектът Аве Мария“ не е повторение. Напротив – тя е по-зряла, по-емоционална и далеч по-човешка книга.
Главният герой се събужда сам, далеч от Земята, без спомени за това кой е и защо е там. Постепенно разбираме, че мисията му е свързана с оцеляването на човечеството – буквално. Земята умира, а надеждата е поставена в ръцете на един човек, една научна хипотеза и един почти отчаян опит да се спре неизбежното.
Това, което превръща романа от добър научнофантастичен трилър в нещо повече, е срещата с „другия“. И да, говоря за извънземно. И да, ще ви стане симпатично. Повече, отколкото е редно. Без да издавам излишно – човек и извънземно, които нямат общ език, обща култура или общо минало, намират начин да си сътрудничат. Не чрез величествени речи или философски декларации, а чрез наука, доверие и нуждата да оцелеят. И точно тук книгата удря най-силно.
„Проектът “Аве Мария“ всъщност не е за космоса. Той е за онзи момент, в който всичко изглежда загубено, но човекът продължава да търси решение. За упоритостта, за способността да се адаптираш, за желанието да помогнеш – дори когато цената е огромна. И за идеята, че разумът и сътрудничеството могат да бъдат по-силни от страха.
Да, романът е динамичен. Да, научните обяснения понякога са в изобилие. Но за разлика от много други книги в жанра, тук те не натежават, а служат на историята. А хуморът – онзи сух, леко самоироничен хумор – действа като спасителен клапан в най-напрегнатите моменти.
Оценката на BOOKLOVERS е 5 от 5 звезди. Не защото книгата е безупречна, а защото прави нещо много по-важно – напомня, че дори в най-отчайващите сценарии човешкият дух продължава да се бори. За живот. За смисъл. И понякога – за другия.
