Пол Остър определя последната си творба “4 3 2 1” като голямата книга на живота си. Може би забелязахте, че в първото изречение липсва думата “роман”, защото мащабът на “4 3 2 1” не се побира в класически рамки – нито жанрови, нито повествователни. Той е много и малко и всъщност е изключително трудно да се пише за него, за да се обясни защо.
В тази иначе голяма книга главният герой е един и същ – Арчи Фъргюсън, роден през март 1947 г. в Нюарк, Ню Джърси, в семейството на Станли и Роуз Фъргюсън. Само че Остър проследява какво би се случвило в живота на Арчи, същият този Арчи Фъргюсън, но в четири паралелни и напълно различни съществувания. Личността на Арчи реално е оформена от различни случайности, загуби, избори и социалнен контекст. Въпросът, който авторът поставя, е какъв би бил един човек, ако съдбата му се отклони със съвсем малко.
Тук няма метафизично обяснение за случващото се и читателят (аз/ние/вие) постепенно става съпричастен с всяка една от версиите на Фъргюсън. Ставаме свидетеи на неговото израстване от малко дете към младеж и мъж, първите му любовни трепети и разочарования, загуби, политическо съзряване и интелектуално израстване.
Но всъщност, животът на Арчи (четиримата Фъргюсън) дава идеална основа на Остър да опише бруталната реалност в САЩ. Тя е като енциклопедия, която може да обогати общата филмова и литературна култура, но и дава изключително точна представа за бурния живот там по онова време – расовите сблъсъци, войната във Виетнам, студентските протести и блокадите на университе. И, разбира се, журналистиката – четвъртата власт, която служи на основната вместо да изпънява ролята си. И в центъра на всички тези метежи е Фъргюсън – личност(и), която не може да промени хода на събитията, а само може да бъде свидетел и да се приспособява, доколкото може, тъй като няма абсолютен контрол над живота си.
Това е книга, която се чете бавно, няма диво препускане и динамика, която да те “държи на нокти” във всяка страница, във всяка глава. На мен ми отне четири месеца, за да стигна до края, имаше и моменти, в които дори се чудех дали да продължа. Някои сходни сцени (напълно естествено, в четирите живота на Фъргюсън има доста сходни мотиви), разтеглените описания, маниакалната мисъл за секс, която обсебва нашия приятел през повечето време, дори ми бяха досадни. Е, в началото следях всяко отклонение, за да различавам кой кой Фъргюсън е, но това са подробности, скоро това доста дотяга. Малко напомня на “Спасителят в ръжта” – сякаш нищо не се случва, но всъщност не е така.
Но често отново се връщах към Остър, особено когато попадах на някой слаб и тривиален роман. Защото вярвах, че “този епос” ще си заслужава. И не съжалих. Малко напомня на “Спасителят в ръжта” – сякаш нищо не се случва, но всъщност не е така. Ще си позволя една перифраза от самата книга, че просто една книга или ти харесва, или не. Но тази просто човек я обиква, особено след четири месеца с нея. Оценката ни – 5 от 5 звезди.
Разкази в големия разказ, картина в картината, микро истории в историите, всяка от които те кара да се замислиш. За своя живот, за този на Фъргюсън (и четиримата), за живота тогава, за живота сега. Това е голяма книга, след която просто не си същия.
