„Тревожна кръв“ от Робърт Галбрайт компенсира липсата на динамика в действието с голяма психологическа дълбочина, особено в развитието на образите на Робин и Страйк. Сюжетът на романа постепенно те въвлича в смразяваща история за неразкрити от близо 40 години престъпления, които, случайно или не, именно Робин и Страйк трябва да разкрият.
Към Страйк се обръща Ана Фипс с молба да открие какво се е случило с майка й Марго Бъмбаро, изчезнала безследно преди 40 години. Тук сюжета малко ми напомни на „Някой виждал ли и Шарлот Солтър“ от Ники Френч, но, уверавам ви, няма нищо общо. Благодарение на контактите си в полицията, Страйк се сдобива с показанията на всички, разпитвани по онова време, както и със записките на инспекторите.
Теорията на душевноболния Талбът, че извършителят и престъплението са свързани с астрологични и мистични символи, смъртта и невъзможността да бъдат открити някои ключови свидетели, прави задачата на Робин и Страйк почти невъзможна за изпълнение. Двамата трябва да се ровят из архиви, сънища, хипнози, дневници, астрология…
Какво обаче се случва? Паралелно с това разследване, екипът провежда и други наблюдения, докато се борят и с личните си проблеми. Робин е на път да сложи официално край на брака си, а Страйк често отсъства от Лондон, за да бъде до болната си леля. Както започнах в началото, липсата на динамика правеше четенето доста мъчно.
Някъде около 300-ата страница дори обмислях да се откажа от романа, но тогава мой приятел, на чието мнение се доверявам, ме посъветва да продължа, защото всяко парче от пъзела щяло да си дойде на мястото по великолепен начин. Каза ми и да не чета с полуотворено око дългите пасажи, защото в тях се крие разковничето на всичко. И не ме подлъга. Точно така се и оказа.
Вместо да броя страници, които остават до края, спрях да го мисля. И тогава разбрах какво всъщност е постигнал автора на „Тревожна кръв“ с блестящи описания на психопати и серийни убийци, където истината, лъжата и самозаблудата се преплитат. Изследват се теми като психичното здраве, родителството, вината, личните травми, фокусът е не толкова върху това кой е убиецът, а какво ни убива отвътре. “Тревожна кръв” не е трилър. Това е емоционален и криминален пъзел с философски моменти и всяка страница си заслужаваше.
Оценка на BOOKLOVERS 5 oт 5.
