Покрай цялата история със скандала между Блейк Лайвли и Джъстин Балдони, нямаше как да не прочета “Никога повече” на Колийн Хувър. Започвам с това, че не съм почитателка на Хувър, прочела съм някои от нейните книги (“Жестока любов” и “Лейла”), чиито сюжети не са оставили трайна следа в съзнанието ми. Освен с това, че на много пъти исках да ги изоставя, но на инат продължавах до последната страница и после оставах с приятното впечатление, че си е заслужавало. Разбира се, винаги съм си казвала и “Никога повече Хувър’, но ето ни отново тук, а иронията със заглавието на романа е пълна. Поне за мен.
Навярно мнозина от вас вече са прочели “Никога повече”, както и продължението – “Всичко започва с нас”, което най-вероятно ще си спестя. Ако има непросветени, сюжетът проследява историята на Лили Блум и се развива в две времена – минало и настояще. 15-годишната Лили се влюбва в бездомния младеж Атлас и расте в условия на системно домашно насилие, което баща й проявява към нейната майка. Години по-късно Лили започва връзка с харизматичния неврохирург Райл.
Първата четвърт от романа е преминава под знака на зараждащия се романс между Лили и Райл, който от минутата на тяхното запознанство обяснява, че не търси сериозна връзка. Всъщност, никога не е искал и такава. След време пътищата им се преплитат и двамата дават шанс на любовта си. Отношенията им са описани с подробни еротични сцени, което някак пречи на това романът да бъде възприет като нещо сериозно и изследващо темата за домашното насилие. Поне за мен. Разбира се, в историята се появява и Атлас, но (спойлер) той заблуждава Лили, че има приятелка, и тя избира Райл. До момента на първия удар от негова страна.
Следват колебания, прошка, втори, трети шанс, желанието на Лили да оправдае агресията и да остане със съпруга си. Мисля, че Колийн Хувър доста добре се е застраховала повтаряйки на няколко места, че една жена не може да разбере избора на друга да бъде с мъж, който упражнява насилие над нея, докато не се озове в нейното положение. Така оправдава следващите 2/3 от романа си, както и желанието (поне моето) да изкрещи на Лили и да я попита “Докога още смяташ да вярваш на този човек?”.
В заключение, историята можеше да се превърне в наистина качествена творба с литературни достойнства, каквито не открих до момента, в който не стигнах до посвещението от Хувър. Ето това се нарича истински обрат. Авторката обяснява, че всъщност “Никога повече” е вдъхновен от реални събития, нейният собствен живот. Оказва се, че всъщност тя е изградила прототипите за Лили и Райл върху собствените си родители. “Първият инцидент между Лили и Райл в кухнята отразява първия път, когато баща ми е ударил майка ми”, признава още тя.
Това наистина ме изуми и накара да погледна на цялата история по съвсем различен начин. Както и един цитат от Хувър, който искам да споделя с вас, отново от края: “В миналото винаги съм заявявала, че пиша единствено с цел развлечение. Не пиша да образовам, убеждавам или информирам. Тази книга беше различна. За мен не беше забавление. Тя е най-изтощителното, което някога съм писала”. Вярвам ти, Колийн Хувър и мога да си представя колко трудно ти е било да го направиш. Просто този чиклит стил на писане не отива на толкова дълбока история.
