„Ейбъл“

В „Ейбъл“ Алесандро Барико използва класическия уестърн като сцена за много по-абстрактен роман, който изследва темите за свободата, любовта, причинността, времето, смъртта и въпроса дали изобщо животът се движи в правата линия, в която сме свикнали да го подреждаме.

Неслучайно самият Барико определя книгата още преди да съществува като история с две думи: „Метафизичен уестърн”. А относно сюжета – в центъра е Ейбъл Кроу, който едва на 27 години, се превръща в легенда. По време на обир младият шериф произвежда почти едновременно два точни изстрела към различни мишени – умение, известно като „Мистичния“. Всичко изглежда подготвено за класически уестърн, само че… не е.

Първо идва жанрът. После историята

Началото на „Ейбъл“ е необичайно дори за Барико. След години писане той започва да си задава въпроса какво би създал, ако пише напълно свободно – без необходимостта книгата да изпълнява някаква практическа функция в живота му. Един ден отваря празен файл без да има предвид нито сюжет, нито герой, дори и конкретна история, но написва думите: “Метафизичен уестърн”, а останалото… е история.

Ейбъл Кроу – стрелецът, който мисли за Аристотел

На повърхността Ейбъл е идеален герой за уестърн. Той е шериф на малък град в един измислен американски Запад и има почти свръхестествен талант с оръжията. Както споменахме, „Мистичния“ – изстрелът с два пистолета по две различни цели – го превръща в легенда. Напомня малко на Стрелеца от “Тъмната кула” на Стивън Кинг, но, разбира се, двамата нямат общо, само така си го представям. Освен това, Барико не се интересува особено от това колко души може да застреля Ейбъл. Много повече го интересува как мисли човек, способен да направи подобно нещо.

Героят му разсъждава върху философия, причинност, свободна воля и времето. В романа се разгръщат идеи, свързани с Платон, Аристотел и Дейвид Хюм, докато класическите образи на Дивия запад започват да изглеждат почти като инструменти за философски експеримент. И дори самото му стрелково умение придобива различен смисъл. Мистичното вече не е просто невероятният изстрел. То е начинът, по който човек се опитва да разбере мястото си в света.

Халелуя идва. Халелуя си отива

Има, разбира се, и любов. Тя се казва Халелуя Ууд. Загадъчна жена, която периодично се появява в живота на Ейбъл и после отново изчезва, без той да знае къде отива. Двамата се обичат, но отношенията им не са изградени върху обещанието да останат завинаги един до друг. По-скоро върху приемането, че понякога другият ще си тръгне.

Този модел странно повтаря една от най-дълбоките рани на Ейбъл. Години по-рано майка му също си е тръгнала. Взела е четирите най-добри коня и е оставила децата си зад себе си. Само че тя не се връща. Така типичната за уестърна фигура на самотния мъж постепенно започва да изглежда по различен начин. Самотата на Ейбъл не е героична поза. Тя е преживяване, което носи със себе си.

Кога всъщност се раждаме?

Няма да навлизаме в спойлери, но един от най-абстрактните персонажи в книгата, която е вещица – казва на Ейбъл, че все още не е роден. Някой ден ще се роди, просто този момент още не е настъпил. На пръв прочит това звучи като мистична реплика от свят, който постепенно се отдалечава от реалността. Но за Барико идеята е много по-конкретна.

В свое по-късно интервю той говори за разликата между физическото раждане и онзи момент, в който човек действително „се ражда“ за себе си – когато започва да разбира кой е. И именно това преживява Ейбъл. Романът започва като история за човек, който изглежда напълно оформен – има професия, легенда, дарба, любов. А после постепенно го разглобява.

Уестърн, в който жените отказват да останат декор

Барико нарушава и още едно жанрово правило. Класическият уестърн по принцип е свят на мъже. Жените често са любовен интерес, причина за конфликт или част от пейзажа около героя. В „Ейбъл“ три от най-важните фигури в живота на героя са жени – Халелуя, майка му и вещицата. Самият Барико определя това като едно от предизвикателствата към жанра: може ли да съществува уестърн, в който жените не просто присъстват, а всъщност определят голяма част от вътрешния път на героя? При него отговорът очевидно е да.

От „Коприна“ до един Мистичен изстрел

Това всъщност не е толкова далеч от начина, по който Барико винаги е използвал жанровете. „Коприна“ може да бъде описана като любовна история и приключение. „Океан море“ – като роман за корабокрушение, отмъщение и хора, събрани в странноприемница. „Новеченто“ – като история за пианист, който никога не слиза от кораб. Но сюжетното описание почти никога не обяснява защо тези книги звучат като Барико. Той взема история, която би могла да бъде разказана сравнително просто, и започва да отстранява границите около нея.

В „Ейбъл“ процедурата просто е по-видима. Уестърнът му предоставя всички необходими предмети – пистолетите, конете, пустошта, шерифа, жената, която изчезва към хоризонта. Барико ги оставя на мястото им. И сменя въпросите.

Не кой ще стреля пръв?

А какво означава да стреляш?

Не ще оцелее ли героят?

А къде точно свършва животът му?

Не какво се случва след това?

А сигурни ли сме, че „след това“ изобщо съществува?

И може би точно затова определението „метафизичен уестърн“ не е поредният красив издателски етикет. То е почти инструкция за четене. Защото в „Ейбъл“ Дивият запад не е толкова място, колкото пространство, в което Алесандро Барико може да постави един човек между два изстрела и да попита какво всъщност има между раждането и смъртта.